Една година по-късно всеки един от нас си спомня къде е бил и какво е правил на тази дата. Аз бях в Мюнхен, готов да тръгна за подписване на книгата си, когато представител на моите издатели почука на вратата на стаята: “ Включете телевизора! Бързо!”   Всички канали показваха едни и същи кадри: една от кулите на Световния търговски център в пламъци, следващият самолет приближава, нов взриви срутването на двете сгради: трагедията на 11 септември 2001 г. Никой никога не ще забрави къде е бил, какво е правил, и с кого е прекарал времето си, когато терористичната атака се случи.   Винаги е много трудно да приемем, че една трагедия може по свой начин да има и положителни резултати. Когато се взираме в ужаса, който изглежда по-скоро като сцена от научно-фантастичен филм – двете кули се рушат и понасят със себе си хиляди хора , ние имахме две болезнени усещания:  първо, чувство на безсилие и ужас, при вида на това което се случваше, и после, чувството, че никога няма да бъде същият.   ……. Това е моментът, за който искам да пиша в края на тази година на катаклизми. Светът никога няма да бъде същият, вярно е, но година след този следобед се питаме все още ли живеем с чувството, че всички тези хора загинаха напразно? И също дали нещо друго освен смърт, прах и огъната стомана може да бъде открито сред останките на Световния търговски център?   Вярвам, че животът на всяко човешко същество поне малко е докоснат от някаква трагедия – може би разрушенията в някакъв град, смъртта на дете, неоснователни обвинения, болест, която се появява без предупреждение и носи със себе си постоянно осакатяване. Животът е постоянен риск и всеки, който забравя това, ще бъде неподготвен за предизвикателствата, които съдбата е може би запазила за нас. Когато и да се сблъскаме с такова неминуемо страдание, ние сме принудени да се опитаме да схванем смисъла на онова, което се случва.   Колкото и да сме добри, колкото и почтено да се опитваме да живеем своя живот, трагедиите се случват. Можем да обвиняваме другите, можем да намираме оправдания или да си представяме колко различно бихме живели без тях, но нищо от тези неща нямат значение: трагедиите се случват. От този момент нататък това, което трябва да направим е да погледнем отново към собствения си живот, да превъзмогнем своя страх и да започнем процес на преустройство.   Първото нещо, което трябва да направим, когато се сблъскаме със страдание и несигурност, е да ги приемем. Ние не можем да се отнасяме към тези усещания така, все едно не ни засягат, нито пък трябва да ги трансформираме в наказание, което да удовлетвори нашето вътрешно чувство за вина. В развалините на Световния търговски център имаше хора като нас, които се чувстват сигурни или нещастни, удовлетворени или все още борещи се да израснат, със семейства, които ги чакат у дома, или доведени до отчаяние от самотата на големия град. Те бяха американци, англичани, германци, бразилци, японци, хора от всички краища на света, обединени от обикновената и мистериозна съдба да се намират около девет часа сутринта на едно и също място, което за едни бе приятно, а за други подтискащо. когато тези два небостъргача рухнаха, не само тези хора умряха, ние всички умряхме по малко, а целият свят порасна с малко.   Преди години в Япония, група хора изучаващи дзенбудизма, се събрали заедно в една провинциална кща, където домакинът влетял с трагичната новина, че наблизо е изгоряла къща и е оставила бездомни майка и дъщеря. Едната от студентките веднага започнала да събира дарения, с които да помогнат на семейството да построи наново своята къща.   Между всички присъстващи бил и един обеднял писател и момичето решило да не иска пари от него. “Един момент, казал писателят, когато тя минавала покрай него. Аз също искам да дам нещо.”Той прекарал около минута, за да опише на лист хартия какво се е случило, и след това поставил листа в буркана, предназначен за даренията. “Искам да дам на всички тази история, за да си спомняме за нея винаги, когато мислим за минорните тревоги в нашия собствен живот.”   В случая с атаките на 11 септември мисля, че всички се убедихме в едно нещо – разбрахме, че колкото и лош да смятаме нашия живот, той все пак е много по-добър от онзи на много други човешки същества. Колкото и трудно да ни се струва да приемем това, което се случи, трябва да разберем, че такива моменти ни дават възможност да направим радикални промени в своето поведение.   Когато сме изправени пред голяма загуба, материална, духовна или психологическа, няма никакъв смисъл да се опитваме да възстановим отново, което си е отишло. В някакъв смисъл едно широко място се е отворило в нашия живот и очаква да бъде запълнено с нещо ново. В моменти на загуба, колкото и противоречиво да изглежда това, ние всъщност печелим огромна порция свобода. И вместо да запълваме тази празнота с болка и горчивина, трябва да се огледаме за други начини за възприятие на света.   На първо място трябва да си спомним великите уроци, изречени от мъдреците: търпение и увереност, всичко на този свят е временно. От тази гледна точка нека се опитаме да огледаме наново нашата ценностна система: ако светът никога повече не ще бъде сигурно място, или поне не за още много години напред, защо да не се възползваме от тази внезапна промяна и не прекараме дните си, като правим това, което винаги сме искали да направим, но за което никога не ни е достигал кураж, докато сме вярвали, че по-добре ще е да се придържаме към сивото ежедневие и да държим всичко под контрол. В сутрешния ден на 11 септември колко хора бяха в Световния търговски център против своята воля, следвайки една кариера, която всъщност не им прилягаше, вършейки работа, която не харесваха, само защото това беше сигурна работа, която би им гарантирала достатъчно пари за пенсия и би подсигурила техните старини?   Това събитие предизвика огромна промяна в света и тези, които изгоряха под отломките на двете кули, не умряха напразно. Те ни карат да преосмислим нашия собствен живот и ценности и ни подтикват към съдбата, за която винаги сме мечтали да имаме, но никога не сме намерили смелост да уловим. Когато сградите рухнаха, те повлякоха надолу със себе си мечти и надежди, но те също така отвориха нашия собствен мироглед и позволиха на всеки от нас да се вгледа в смисъла на своя живот.   И така настъпи моментът не само да изградим Близнаците, но и себе си, цялата разлика е в отношението, което ще имаме към този процес. Според една история, разкриваща събитията, последвали бомбардировките над Дрезден, един човек се разхождал покрай място, отрупано с руини, когато видял трима работници. “Какво правите?” попитал ги той. Първият работник отговорил: “Нима не виждаш?! Местя тези камъни!” Неудовлетворен от този отговор, човекът заговорил втория работник. “Нима не виждаш?! Изкарвам си прехраната!” бил отговорът. Без да разбира какво точно става, човекът решил да се опита за последен път да получи ясен отговор. Той се обърнал към третия работник и му задал отново същия въпрос. “Нима не виждаш?! – казал третият работник. Възстановявам катедралата!”   Въпреки че и тримата работници били заети с една и съща задача, само един от тях имал усещане за истинското значение на своя живот и своята работа. Нека се надяваме, че в света, който се оформя пред нас, всички ще съумеем да се издигнем над своите емоционални руини и да изградим катедралата, която винаги сме искали, но никога не сме се осмелявали да създадем.      

Това е за теб, tit.

Извинявай, че закъснях!
Ще има и още...от други автори!

Това са разсъждения, пропити с доброта и оптимизъм. Отново и отново напомняне, че виждаме това, което искаме да видим. Нашето аз, като неделима част от света, който ни заобикаля. При това - важна част. Ако света не ни харесва, бихме могли да го променим. Като започнем от началото му - нашето Аз.
Паулу Куелю говори мъдро и спокоино. Няма го темпераментът на Фалачи. Но думите му ме върнаха към втората част на "Гневът и гордостта". Убедена съм, че начина да се противопоставим на войнстващия ислямизъм е завръщането и придържането към духовните ценности./ клише, но друго сега не ми идва на ум /
Отбелязвам си, че всеки от тях по свой начин говори за куража!
Не съм я чувала тази дума в разговорния ни език скоро! Нямам спомен да съм я чела и в пресата.
Кой има интерес от нашата пасивност и страх?
И защо?
Не е редно да задавам въпроси, на които не мога да отговоря в прав текст. Просто изникнаха като резултат от прочетеното.
Приятна вечер!:)