Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.10.2009 12:24 - Гневът и гордостта-1 - Ориана Фалачи
Автор: realistka Категория: Политика   
Прочетен: 4768 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 19.10.2009 13:00


ГНЕВЪТ И ГОРДОСТТА-1

Ориана Фалачи

 

В този текста Ориана Фалачи се обръща към директора на “Кориере дела сера” Феручо де Бартоли, неин дългогодишен приятел и сътрудник. От войната в Залива световноизвестната журналистка вече не пише за вестника, последователно отказва да изразява мнения по каквито и да било въпроси. На 11 септември 2001 обаче лично потърсва Де Бортоли и  той успява да я убеди да му даде интервю. На 16 септември 2001 г. , когато полетите до САЩ се възобновяват, той заминава за Ню-Йорк и задава на Фалачи  въпросите си. Впоследствие решават материалът да е под формата на писмо, от първо лице и всичко бива пренаписано     Фалачи разрешава публикуването на материала само в книжния вариант на вестника.

 

 

 

ЧАСТ ПЪРВА

 

Искаш от мен да говоря този път . Искаш да наруша поне сега мълчанието, което съм си избрала, което от години съм си наложила, за да не се включвам в хора на жабите.Така да бъде. Защото чух, че в Италия има хора, които ликуват, както онази вечер по телевизията ликуваха палестинците от Газа. “Победа! Победа!” Мъже, жени, деца.Ако въобще могат да бъдат определени като мъж, жена, дете способните на подобно нещо. Чух също, че и някои специални жаби, политици или  т. нар. политици, интелектуалци или т.нар. интелектуалци и други индивиди, които не заслужават да бъдат окачествени като граждани, на практика се държат по същия начин.  Казват: “А така! Хак им е на американците!” И съм много, много разгневена. Обзета съм от един хладен, трезв, рационален гняв. Гняв, който заличава всяка дистанция, всяко извинение. Който ми повелява да им отговоря и преди всичко да ги заплюя. Аз ги заплювам. Разгневена като мен, афро-американската поетеса Мая Ангелу вчера изрева: “Be angry! It’s good to be angry, it’s healthy” Дали на мен ще се отрази добре – не знам. Но знам, че на тях няма да се отрази, имам предвид онези, които се възхищават от Усама Бин Ладеновците и заявяват разбиране, симпатия и солидарност към тях.С твоето искане ти задейства един детонатор , който от много време иска да се взриви. Сам ще видиш. Искаш и да разкажа как аз лично съм преживяла този Апокалипсис.Един вид – да свидетелствам от мястото на събитието. Тогава ще започна със свидетелството. Бях вкъщи. Домът ми е в центъра на Манхатън,  и точно в девет изпитах усещане за надвиснала опасност, която може би няма да ме засегне, но със сигурност ме засяга. Усещането, което се изпитва на война, в битка, когато с всяка пора на кожата си предчувстваш приближаващия куршум или снаряд. Отърсих се от него. Да не съм във виетнам, да не съм в една от толкова многото шибани войни, които от Втората световна война насам изтезават живота ми! В Ню-Йорк ,съм по дяволите, в една прекрасна септемврийска сутрин през 2001 година. Но усещането продължи да ме владее, необяснимо, и тогава направих нещо, което никога не правя сутрин. Включих телевизора. Звукът не работеше. Но екранът –да. И по всеки канал една от кулите на Световния търговски център гореше като грамадна кибритена клечка. Късо съединение? Малък объркан самолет? Или целенасочено терористично нападение? Почти окаменяла стоях и се взирах, и докато се взирах, докато си задавах тези три въпроса, на екрана изникна един самолет. Летеше много ниско. И така летейки се насочи към втората кула като бомбардировач, който се прицелва в мишената си, спуска се към мишената си. Тогава разбрах. Разбрах и защото в същия момент звукът се върна  и се разрази в хор диви писъци. Много, диви.  God! Oh, God! Oh, God, God, God! Gooooooood!” И самолетът потъна във втората кула като нож в бучка сирене. Беше станало девет и четвърт. Не ме питай как съм се чувствала в тези петнадесет минути. Не знам. Не помня. Бях вцепенена. Не помня дали някои неща ги видях на първата или на втората кула.Хората, които, ца да не изгорят живи, се хвърляха от прозорците на осемдесетте или деветдесетте етажи например.С размахани крака и ръце, плуваха във въздуха. И се носеха ли носеха. Към трисетите етажи падането им се ускоряваше. Започваха отчаяно да ръкомахат, сякаш крещят. Може би наистина крещяха. Накрая политаха като камъни и тряс! Знаеш ли, аз мислех, че всичко съм видяла по войните. Вярвах, че съм ваксинирана срещу войни, всъщност съм. Нищо вече не ме изненадва. Но на война съм виждала хора, които загиват насила. Никога не бях присъствала на самоубийството на хора, които скачат без парашут от первазите на някой осемдесети или стотен етаж. Пък и на война винаги е имало неща, които експлодират. Двете кули обаче не експлодираха.  Първата имплозира, глътна сама себе си. Втората се стопи, стече се. Заради жегата, точно като бучка масло на огъня. И всичко стана, поне така ми се стори, в гробовна тишина. Възможно ли е да е било така? Реална ли беше това мълчание, или мое, вътрешно?  Трябва да ти кажа и че на война винаги съм виждала ограничен брой мъртви. По двеста – триста мъртви на сръжение, максимум четиристотин. Като в Дак То, във Виетнам. Когато боевете приключиха, американците взеха да ги събират, да ги броят, не вярваха на очите си. След касапницата в Мексико Сити, там, където и аз отнесох доста куршуми, останаха осемстотин. И когато убедени, че съм мъртва, захвърлиха и мен в моргата, труповете, които скоро се струпаха около и върху мен, ми се сториха цял потоп. Е добре, в двете кули работеха почти петдесет хиляди души. И много малко от тях успяха да се евакуират. Никога няма да разберем точния брой на  мъртвите ( четерийсет хиляди, четерийсет и пет ) Американците никога няма да кажат. За да не подчертават измерността на този Апокалипсис. За да не дадат удовлетворение на Усама Бин Ладен и да поощрят други Апокалипсиси. А и двете бездни, които погълнаха десетките хиляди човешки същества, са прекалено дълбоки. Най-много работниците да изровят от тях откъслечни парченца плът. Тук нос, там пръст. Или пък още от онази тиня, която прилича на мляно кафе, а всъщност е органична материя. Утайката от изпепелените в миг тела. Вчера кметът Джулиани прати още десет хиляди чувала. Но те останаха неизползвани.           

 

Какви са чувствата ми към камикадзетата, които умряха заедно с тях? Никакво уважение. Никаква милост. Не, дори и милост не. Аз, която винаги все някакси се предавам. На мен камикадзе, тоест типовете, които се самоубиват , за да убият други хора, винаги са ми били антипатични, като започнем с японците през Втората световна война. Никога не съм ги смятала за нови Пуетро мика, които, за да спрат настъплението на вражеските части, подпалват барута и вдигат във въздуха себе си и цитаделата в Торино. Никога не съм ги смятала за воини. Още по-малко ми се струват мъченици или герои , като каквито, кряскайки и пръскайки слюнки , ми ги описа господин Арафат през 1972 г. ( когато го интервюирах в Аман, мястото, където неговите маршали обучаваха и терористите от Баадер-Майнхоф ) Смятам ги за хвалипръцковци и точка. Хвалипръцковци, които вместо да гонят славата в киното, политиката или спорта, я търсят в собствената си или чуждата смърт. Смърт, която вместо награда “Оскар”, министерско кресло или купа на купите, ще им осигури ( така си въобразяват ) възхищение. Както и, в случай на онези, които се молят на Аллаха, място в рая от техния Коран: рай където героите чукат хуриите. Обзалагам се, че са хвалипръцковци и физически. Пред очите ми в момента е фотографията на двамата камикадзе, за които разказвам в "Иншалах", ”оманът, който започва с разрушаването на американската ( над четиристотин убити ) и френската база ( над триста и петдесет) в Бейрут. Снимали са се преди да отидат на смърт, а преди да отидат на смърт са били на бръснар. Виж само каква хубава подстрижка. Какви напомадени мустачки, каква лизната брадичка, какви кокетни бакембарди…Ех! Кой знае как щеше да му ври и кипи на господин Арафат, ако ме чуеше. Нали знаеш с него се недолюбваме. Той никога не ми прости нито крайните различия  в мнението, които имахме по време на онази среща, нито начина, по който го окачествих в книгата си  “Интервю с историята”. Що се отнася до мен – никога не съм му прощавала каквото и да било. В това число и факта, че веднъж заплашил с насочен към сърцето пистолет един италиански журналист, който непредпазливо му се представил  като “мой приятел”. Ерго – вече нямаме вземане-даване. Жалко. Защото, ако го срещна отново, по-скоро, ако рача да му дам ауденция, ще му изкрещя в муцуната кои са всъщност мъчениците и героите. Ще му изкрещя: многоуважаеми господин Арафат, мъченици са пътниците на четирите отвлечени самолета, превърнати в живи бомби. Сред тях и четиригодишното момиченце, което се изпари във втората кула. Мъченици са служителите от офисите в двете кули на Пентагона. Мъченици са пожарникарите, загинали в опита си да ги спасят. А знаете ли кои са героите? Пътниците от полета, който е трябвало да се вреже в Белия дом, но завърши в една горичка в Пенсилвания, защото те са се противопоставили. Ето за тях има нужда от Рай, многоуважаеми господин Арафат. Проблемът е, че вие сега сте пожизнен държавен глава. Посещавате Папата, твърдите, че не харесвате тероризма, пращате съболезнования на Буш.  И заради хамелионската си дарба да отричате собствените си думи, като нищо можете и да ми отговорите, че съм права. Но хайде да сменим темата. Аз съм много болна, както всички знаят, а от разговорите с Арафат ме втриса.

Предпочитам да говоря за неуязвимостта , която толкова много хора в Европа приписват на Америка. Неуязвимост? Каква неуязвимост?! Колкото повече едно общество е демократично и отворено, толкова повече е уязвимо за тероризма. Колкото повече една държава е свободна, неуправлявана от полицейски режим, през толкова повече изпитания минава и е изложена на толкова по-голям риск от отвлечени самолети или от касапниците, които в течение на толкова години се случваха в Италия, в Германия и други европейски страни. И които сега се случват, чудовищно уголемени, в Америка. Не случайно недемократичните страни, управлявани от полицейски режим, винаги са приютявали и финансирали терористите и им помагат. Съветският съюз, сателитните държави на Съветския съюз и народна република Китай например. Либия на Кадафи, Иран, Ирак, Сирия, Ливан на Арафат, самият Египет, самата Саудитска Арабия, чийто поданик е Усама Бин Ладен, самият Пакистан, и разбира се, Афганистан и всички мюсюлмански региони в Африка. По летищата и в самолетите на тези страни аз винаги съм се чувствала в безопасност. Спокойна като пеленаче, което спи. Единственото нещо, от което се страхувах, беше да не ме арестуват, защото се изказвам зле за терористите. По европейските летища и самолети, обаче винаги ми е било малко нервно. А по американските даже много. И конкретно в Ню  Йорк – два пъти по толкова. ( Във Вашингтон – не.  Трябва да си призная. Самолетът срещу Пентагона наистина беше нещо неочаквано ) така че, по моему, въпросът никога не е бил “дали”, а “кога”. Защо, мислиш, във вторник сутринта подсъзнанието ми чувстваше безпокойство и усещане за опасност? Защо, мислиш, противно на моите навици, включих телевизора? Защо, мислиш, един от трите въпроса, които си задавах докато първата кула гореше и звукът не работеше, беше и за терористическо нападение? А защо, мислиш, веднага, щом се появи вторият самолет, всичко ми стана ясно?

Защото Америка е най-силната страна на света, най-богатата, най-модерната – всички се повлякоха по това обяснение. Дори донякъде и самите американци. Но именно от силата, от богатството, от мощта и от модерността  на Америка произтича нейната уязвимост. Произтича и от пъстрия й етнически състав, от либералността й, от уважението й към своите и към гостуващите й граждани. Пример: приблизително 24 милиона американци са арабомюсюлмани. И когато един Мустафа или един Мохамед дойде  - от Афганистан например – да посети чичо си, никой не му забранява да тръгне на школа по пилотаж, за да се обучи да кара Боинг 757. Никой не му забранява да се запише в университет ( дано това се промени ) и да се занимава с химия и биология, науките достатъчни за да се започне бактериологична война. Никой.

 

 

Дори и правителсвото да се страхува че въпросният син на Аллаха ще отвлече Боинга или пък ще сипе епруветка с бактерии във водохранилище и ще предизвика мор.

Но да се върнем там, откъдето тръгнахме. Кои са символите на силата, богатството, мощта, модерността на Америка? Със сигурност не са джазът и рокендролът, дъвката и хамбургерът, Бродуей и Холивуд. А нейните небостъргачи. Нейният Пентагон. Науката й. Технологията й. Тъкмо смайващите небостъргачи, толкова високи, толкова красиви, че като вдигнеш очи към тях, почти забравяш за пирамидите и божествените палати от нашето минало. Също и гигантските невероятни самолети, дето сега ги ползват, както едно време платноходите и камионите – всичко тук се придвижва със самолети. Всичко. Пощата. Прясната риба. Ние самите. Та къде пожела да ги засегне преподобният Усама Бин Ладен? В небостъргачите, в Пентагона. Как? Посредством самолети, науката, технологията. By the way, знаеш ли какво най-много ме впечатлява в този злокобен мултимилиардер, в този неосъществен плейбой, който вместо да се увърта около руси принцеси и да си развява байряка по нощни клубове, както е правил в бейрут, когато е бил на двайсет, се забавлява да убива хора в името на Мохамед и Аллах ? Фактът че неговото безгранично богатство идва и от печалбите на една корпорация, специализирана в събарянето на сгради, и че той самият е експерт-събаряч. Събарянето е американска специалност.

 

Когато се видяхме, забелязах, че си саштисан от героичната дееспособност и възхитителната единност, с която американците реагираха на Апокалипсиса. Е, така е. Независимо от недостатъците, за която постоянно я порицават, за които аз самата я укорявам ( за сметка на това обаче европейските и особено италианските са още по-тежки), Америка е страна, която има много на какво да ни научи. И във връзка с героичната дееспособност на американците ще си позволя едно лирично отклонение за възхвала на кмета на Ню Йорк. Той, Рудолф Джулиани, е един велик, величайш кмет и щеше да е хубаво толкова много от нашите кметове да се поучат от него. Да застанат отпреде му с наведена глава, не, с посипана с пепел глава и да питат: “Гусин Джулиани, молим, кажете ни какво да правим!” той не опълномощава ближния си да му върши работата. Не! Не губи време в изгъзици и алчност. Той веднага се притече и веднага влезе във втория небостъргач, рискувайки да се превърне в пепел заедно с другите. Спаси се на косъм и по случайност. И за четири дни успя да реанимира града. Град с девет и половина милиона обитатели, обърни внимание, почти два милиона от  които – само в Манхатън. Как го постигна, не ми е ясно. И той болен като мене , горкият. Ракът, който се връща, връща, и него не пощади. И той като мен се приструва на здрав и работи, както преди. Но аз работя на бюро, по дяволите, седнала! А той…приличаше на генерал, който лично участва в битката. На войник, който се хвърля с щик напред.  "Хайде хора! хайдеее! Да запретваме ръкави, по-живооо!”  Но можа да го стори, защото онези хора бяха от неговото тесто. Хора скромни и чевръсти, би рекъл баща ми, хора на които им стиска.

            Колкото до възхитителната им способност да са единни до почти военно стягане на редиците, с което американците посрещат нещастията и неприятелите – трябва да призная, че отначало това и мен ме изненада. Да, знаех, че веднъж бе сработила по времето на Пърл харбър, тоест, когато народът се сплоти около Рузвелт, а Рузвелт бе влязал във войната с Хитлерова Германия, Мусолиниева Италия и Хирохитова Япония. Да, усетих я някъде след убийството на Кенеди. Но последва войната във Виетнам, нещо, което в известен смисъл ми припомни тяхната Гражданска война отпреди век и половина. Така че, когато видях бели и черни да плачат прегърнати, прегърнати, забележи, когато видях демократи и републиканци прегърнати да пеят “God save America”, когато видях да отхвърлят всяко различие, окаменях. Същото изпитах, когато чух Бил Клинтън  да пизовово:”Нека се сплотим около Буш, имайте доверие в нашия президент!” И когато тези думи бяха настойчиво повторени от съпругата му Хилари, понастоящем сенатор на щата Ню Йорк. И когато Конгресът гласува единодушно за започване на война и наказване на отговорните. Де Италия да можеше да си извлече поука!  Италия е толкова разпокъсана страна. Толкова сектантска, толкова натровена от племенните си низости! В Италия се мразят дори членовете на една и съща партия! Не умеят да бъдат заедно дори когато са под една и съща емблема, с едни и същи значки, за бога! Ревниви, жлъчни, суетни, нщожни, не мислят за друго освен за личните си интереси. За собствената си кариерка, за собствената си славичка, за провинциалната си популярност. В името на своите лични интереси си играят номера, взаимно се предават, обвиняват се, окалват се…Аз съм абсолютно уверена, че ако Усама Бин Ладен вдигне във въздуха кулата на Джото, или наклонената кула в Пиза, опозицията ще окне срещу правителството. А правителството – срещу опозицията. Шефовете от правителството и шефовете от опозицията – срещу собствените си съмишленици и другари.

            А сега ми позволи да обясня откъде поизлиза способността на американците да се обединяват. От техния патриотизъм. Аз не знам дали в Италия видяхте и разбрахте какво се случи в Ню Йорк, когато Буш отиде да благодари на работниците (и работничките), които се ровят из останките на двете кули и опитват да спасят някой и друг оцелял, но не могат да измъкнат нищо повече от един нос или някой пръст. Обаче не се отказват. Не се примиряват, тъй че като ги попиташ как смогват, отговарят:” Мога да си позволя да съм изтощен, но не и сломен” Всички. Млади, още по-млади, средно стари. Бели, жълти, черни, кафяви, лилави. Видяхте ли ги или не? Докато Буш им благодареше не спираха да развяват американските знаменца, със свити в юмрук ръце и да реват”USA! USA! USA!” В една тоталитарна държава бих си рекла: “ Виж ти как добре са ги организирали властите!” Не и в Америка. В Америка не можеш ги организира тези работи. Не можеш да ги направляваш, нареждаш.

 

Още по-малко в един метрополис без илюзии като Ню Йорк, при работници като работниците от Ню Йорк. Истински чешити. По-свободни от вятъра. Те и на собствените си синдикати не се подчиняват. Но а си посегнал на знамето им, а си посегнал на Родината…На английски няма дума за Родина. За да кажеш Родина трябва да обединиш две думи Father Land, Отечество. Mother Land, матерна Земя. Native Land, рождена Земя. My Country, Моята Страна. Но съществителното Patriotism съществува. Прилагателното Partiotic съществува. И, освен Франция, май не се сещам за по-патриотична страна от Америка.  Ах! Тъй ме трогнаха тези работници, които със свити юмруци и развети знамена ревяха: USA! USA! USA!, без никой да им го нарежда. И някак се почувствах унизена. Защото италиански работници, които да развяват трибагреник и да реват: Италия! Италия! Италия! Не мога да си представя. Виждала съм ги по манихестации и банкети да развяват много червени знамена. Реки, езера от червени знамена. Но развети трибагреници съм виждала съвсем мъничко. Всъщност – николко. Зле управлявани или тиранизирани от една арогантна и покорна на Съветския съюз партия, трибагрениците са ги оставяли винаги на противниците си. Но и противниците не е като да им намериха по-добро приложение. Е, и не злоупотребиха, слава Богу. И богомолците - също. Що се отнася до простака със зелена риза и зелена вратовръзка, той дори не знае кои са цветовете на трибагреника. Mi-sun-lumbard, mi sun lumbard, ломбардец съм, ломбардец. Неща, които ни връщат на нивото на някогашните войни между Флоренция и Сиена. И в резултат на които днес италианското знаме се вижда единствено по Олимпиадите, ако по случайност спечелим някой медал. Нещо по-лошо, вижда се по стадионите, когато има международна футболна среща. Уникална възможност, между другото, да се чуе и викът: Италия! Италия! Ей! Каква грамадна разлика между едната страна, в която знамето на Родината се развява от хулиганите по стадионите и туйто, и една страна, в която го развява целият народ. Например, от свободомислещи работници, които разравят останките, за да извадят я ухо, я нос от съществата, изтребени от синовете на Аллаха. Или събират оново мляно кафе.

 

Работата е там, че Америка е специална страна, драги мой. Страна достойна за завист и за ревност, заради нещата, които нямат нищо общо с богатството й и пр. Такава е, защото се е родила от една душевна необходимост, необходимостта от родина, и от най-висшата идея, която някога е идвала на Човека, идеята за свободата, обвързана с идеята за равенството. Когато се е раждала, идеята за свободата не е била още на мода. Нито пък идеята за равенството. Никой, освен броени философи, наречени Просветители, не говорел за тези неща. Не можело да се открият другаде, освен в прескъпото многотомно книжище, наречено “ Encysclopedie”. И освен писателите или другите интелектуалци, освен князете и господарите, които имали пари да си я купят книжището или книгите, вдъхновили книжището, кой въобще разбирал нещо от Просвещението? Нали не се ядяло това Просвещение! Дори революционерите от Френската революция не говорят за него, а Френската революция е почнала през 1789 г., т.е. 13 години след Американската, избухнала през 1776 г. Това е една специална страна, защото защото идеята за свободата била възприета от често неграмотни, най-малкото необразовани селяни. Заселниците от американските колонии. И защото била въплътена от една малка групичка изключителни предводители: мъже с огромна култура иогромни качества. The Founding Fathers. Бащите основатели. Имаш ли представа какви са били Бащите на нацията? Нещо коренно различно от адвокатчетата ( както много точно ги нарича Виторио Алфиери ) от Френската революция! Нещо коренно различно от мрачните и истерични палачи на Терора! Тези чешити, бащите – основатели, гръцкия и латинския го знаели така, както италианските преподаватели по гръцки и латински ( ако още съществуват такива ) нкога няма да ги научат. Чешите, изчели на гръцки Аристотел и Платон, на латински – Сенека и Цицерон.  И принципите на гръцката демокрация владеели толкова добре, колкото дори марксистите по мое време не владееха теорията за принадената стойност. ( Ако допуснем, че изобщо я познаваха.) Джеферсън говорел и италиански. ( “тоскански” казвал той). На италиански се изразявал и четял твърде свободно. Затова, заедно с двете хиляди лозови пръчки за разсад, хилядата маслинови дръвчета и нотната хартия, която трудно се набавяла във Вирджиния, през 1774 г. флорентинецът Филипо Мацеи му занесал и няколко екзимпляра от книгата на някой си Чезаре Бекария, озаглавена “За престъпленията и наказанията” Що се отнася до самоукия Франклин, той бил просто гений. Учен, печетар, издател, писател, журналист, политик, изобретател. През 1752 г. открил електрическата природа на мълнията и изобретил гръмоотвода. И точно начело с тези изключителни, качествени хора, през 1776 г. , често неграмотните, най-малко необразовани селяни подели своята война за независимост, Американската революция. Е...И успели да не я удавят в реките от кръв на бъдещата Френска руволюция . Избегнали гилотината и кланетата във Вандея. Направили са я с лист хартия, който заедно с душевната необходимост от родина, конкретизирал най-висшата идея за  свободата, за свободата, обвързана с равенството. Декларацията на независимостта. Същият този лист хартия, който от Френската революция насам, всички ние с по-голям или по-малък успех преписваме от тях, от който се вдъхновяваме, все още продължава да е гръбнакът на Америка. Знаеш ли защо? Защото преобразява поданиците в граждани. Защото преобразява плебса в Народ. Защото го приканва, нещо повече, заповядва му да се самоуправлява, да изразява индивидуалностите си, да търси щастието си.

 

Точно обратното на онова, което комунизмът правеше, като забраняваше като забраняваше на хората да се бунтуват, самоуправляват, изразяват, обогатяват , и поставяши Нейно Величество Държавата на обичайното място за царете.  “Комунизмът е монархически режим, старомоден тип монархия. И като такъв им рязва на мъжете топките, а като резнеш на един мъж топките, вече не е мъж.”, казваше баща ми. Казваше, че и вместо да въздига плебса, комунизмът превръща всички в плебс. Прави от всички голтаци. Е, според мен Америка въздига плебса. Всички са плебеи в Америка. Бели, черни, жълти, кафяви, лилави, тъпи, умни, бедни, богати. Нещо повече, най-големите плебеи са най-големите богаташи. В повечето случаи истински дръвници! Груби, невъзпитани. Веднага се забелязва, че никога не са чели монсеньор Дела каза, че никога не са имали нищо общо с изтънчеността на добрия вкус, и бон тона. Въпреки парите, които пръскат, за да се обличат например, са толкова лишени от елегантност, че в сравнение с тях дори английската кралица изглежда шик. Не са въздигнати, бога ми. Никъде на този свят няма нищо по-силно, по-могъщо  от въздигнатия плебс. Винаги ще си строшиш главата, ако плебсът е въздигнат. А с Америка винаги всички са си трошили главата. Англичани, германци, мексиканци, руснаци, нацисти, фашисти, комунисти. Накрая си счупиха главата дори виетнамците, които след победата се видяха принудени да се споразумеят с тях, така че сега, когато някой бивш президент на Съединените щати отива на посещение там, са на седмото небе от щастие.”Bienvenu Monsieur le President, bienvenu!”

 

Разбира се не говоря за хиените, които си умират от кеф. Говоря за хората, които – без да са глупави или лоши – все още се помайват в предпазливости и съмнения. Към тях се обръщам: Събудете се, хора, събудете се! Така както сте притеснени да тръгнете срещу течението, тоест – да изглеждате расисти (думата освен това е неподходяща, защото става въпрос не за раса, а за религия) не разбирате ли или не искате да разберете, че вече е започнал един Кръстоносен поход наопъки. Така, както сте свикнали на двойна игра, както сте заслепени от късогледство, не разбирате ли или не искате да разберете, че вече е в ход една религиозна война. Която може и да е пожелана и обявена само от фракция от онази религия, но все едно е религиозна война. Война, която те наричат Джихат. Свещена война. Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души. Лишаването ни от нашата свобода и нашата цивилизация. Унищожението на нашия начин на живот и смърт, на нашия начин да се молим или да не се молим, на нашия начин да ядем и пием, и да се обличаме, и да се забавляваме, и да се информираме. Не разбирате ли или не искате да разберете, че ако не се противопоставим, ако не се защитим, ако не се борим, Джихатът ще победи. И ще разруши света, който, добре или зле, сме успели да съградим, да променим, да усъвършенстваме, да направим малко по.умен, сиреч по-малко фрисейски или направо нефарисейски. И с това ще разруши културата ни, изкуството ни, науката ни, нравствеността ни, стойностите ни, удоволствията ни…Боже! Не си ли давате сметка, че Усама Бин Ладеновците се смятат за опълномощени да убиват вас и вашите деца, защото пиете вино или бира, защото не носите дълга брада или фередже, защото ходите на театър или кино, защото слушате музика и си тананикате песнички, защото танцувате в дискотеките или у дома, защото гледате телевизия, защото ходите с къси  поли или шорти, защото на плажа или в басейна сте голи или почти голи, защото се чукате когато си искате, където си искате и с когото си искате? Дори и за това ли не ви пука, глупаци? Аз съм атеистка, слава богу. И нямам никакво намерение да се оставя да ме убият, защото съм такава. От двайсет години го казвам, от двайсет! Доста по-меко, не с такова пристрастие, преди двайсет години писах за тези неща в една уводна статия за “Кориере”. Това беше текст на човек, свикнал да се намира в компанията на всякакви раси и креда, на гражданка, свикнала да се бори с всякакви фашизми и нетолерантности, на лаичка без табута. Но беше и текст на личност, възмутена от онези, които не усещате вонята от една предстояща Свещена война и позволяват прекалено много волности на синовете на Аллаха. Та преди двайсет години, мисълта ми звучеше приблизително така:” какъв е смисълът да уважаваме някого, който не ни уважава? Какъв е смисълът да защитаваме тяхната култура ( или предполагаема култура) , при положение, че те нехаят за нашата? Аз искам да защитавам нашата и ви съобщавам, че Данте Алигиери ми харесва повече от Омар Хаям.” Майко мила, на кръст ме разпънаха. “Расистка! Расистка!” пак прогресистите (тогава се казваха комунисти) ме разпнаха. Впрочем със същата обида ме преследваха и когато Съветския съюз нападна Афганистан. Помниш ли онези брадатите с фустите и тюрбаните, които, преди да стрелят с миномета, дори и при всеки истрел от миномета крещяха възхвала към Господа? “Аллах акбар! Аллах акбар!” Аз добре ги помня. И от съчетанието на думата Господ с истрела от миномета тръпки ме побиваха.

            Струваше ви се че съм в Средните векове и казвах: Руснаците са каквото са и толкоз. Но трябва да признаем, че с воденето на тази война те и нас защитават. И им благодаря!” Айде пак – расистка, та расистка! В тяхната слепота дори не искаха да чуят какво имам да разкажа за зверствата, които синовете на Аллаха извършваха върху пленените военни. (Режеха им с трион ръцете и краката, сещате ли се? Каприз на който се бяха отдавали вече в Ливан с християнските и еврейските пленници) Не желаеха да разправям тези неща, не. И само и само, за да се правят на прогресисти, аплодираха американците, които видиотени от страх пред Съветския съюз, затрупваха с оръжие героичния-афгански-народ. Обучаваха брадатите и заедно с тях един трижди брадат Усама Бин Ладен. Вън-руснаците-от-Афганистаааааан! Руснаците-да-си-вървят-от-Афганистаааан! На, руснаците си тръгнаха от Афганистан. Доволни ли сте?

 

 

            И от Афганистан брадатите типове на трижди брадатия Усама Бин Ладен пристигнаха в Ню Йорк , заедно с голобрадите сирийци, египтяни, иракчани, ливанци, палестинци, саудити, от които се състоеше бандата на деветнайсетте разкрити камикадзе, доволни ли сте?  Има хора дето са нито доволни, нито недоволни. Хич не им пука. Америка е далече, нали…между Европа и Америка има цял океан. Да, ама не, драги мои. Не. Има една вадичка. Защото, когато в опасност е участта на Запада, уцеляването на нашата цивилизация, Ню Йорк сме ние. Америка сме ние. Ние, италианците, французите, англичаните, германците, австрийците, унгарците, словаците, поляците, скандинавците, белгийците, испанците, гърците, португалците. Ако рухне Америка, рухва и Европа. Рухва Западът, рухваме ние. И не само във финансов план, тоест, планът, който явно най-много ви занимава. (Един път, бях млада и наивна и казах на Артър Милър:”Американците измерват всичко в пари, за нищо друго не мислят освен за пари!” А Артър Милър отговори:”А вие?”). Във всички планове ще рухнем, драги мои. И един ден вместо камбаните си ще заварим мюезини, вместо късите полички – фереджета, вместо конячето – камилско мляко. И това ли не разбирате, и това ли отказвате да разберете?! Блеър го разбра. Ширак – не. В интервюто пред CNN моята приятелка Кристиан Амампур цели четири пъти го попита по какъв начин и в каква степен възнамерява  да се изправи срещу Джихата и четири пъти Ширак избегна отговора. Изниза се като змиорка. Идеше ми да му изкрещя:”Мосью Президент! Знаете ли колко американци измряха в Нормандия, за да изпъдят нацистите и от Франция?” Като изключим Блеър , впрочем, и сред другите европейци не виждам Ричардовци с лъвски сърца. Най-малко в Италия, където правителството не разкри и не арестува нито един съучастник или заподозрян в съучастие на Усама Бин Ладен. Ама моля ви г-н кавалер , моля ви! (б.м. насмешливо обръщение към Силвио Берлускони). Въпреки страха от войната, във всяка европейска държава бе разкрит и арестуван по някой съучастник на Усама Бин Ладен . Във Франция, Германия, Англия, Испания…Но в Италия, където в джамиите на Милано, торино и Рим е фрашкано с нехранимайковци, които превъзнасят Усама Бин Ладен, не се намериха терористи, в очакване  да вдигнат във въздуха купола на Св. Петър, нито един. Нула. Нищичко. Никой. Обяснете ми г-н кавалер, толкова ли са некадърни Вашите полицаи и карабинери? Толкова ли са смотани Вашите тайни служби? Толкова ли са Ви тъпи функционерите? Всички ли синове на Аллаха, които сме приютили, всички ли са бистра вода ненапита, никой от тях ли няма нищо с това, което се случи и се случва? Или пък за провеждането на справедливи разследвания, за разкриването и арестуването на онези, които досега не сте разкрили и арестували, Вие се притеснявате да понесете обичайното изнудване с “расист-расист”? Аз, видите ли, не. Боже! Аз не отричам никому правото да се страхува. Който не се страхува от войната, е глупак. А който се опитва да докаже, че не се страхува от войната, писала съм го хиляди пъти, е едновременно и глупак и лъжец. Нов Живота и в Историята има моменти, в които не е позволено да се страхуваш. Моменти, в които да се страхуваш, е неморално и нецивилизовано. И онези, които поради слабост, липса на кураж или поради навика да седят на два стола, се отдръпват от тази трагедия, на мен ми изглеждат като мазохисти.

 

            Мазохисти, да, мазохисти. Защото хайде да поговорим за това, което ти наричаш Конфликт-между.двете-Култури. Мен, ако дъпжиш да знаеш, дори ме дразни да говоря за две култури – да ги слагам в една и съща плоскост, сякаш са две паралелни реалности, с еднаква тежест и еднакви  измерения. Защото зад нашата цивилизация стоят Омир, Сократ, Платон, Аристотел, Фидий, за бога. Древна Гърция с Партенона и своето откритие – Демокрацията. Древен Рим с величието си, със законите и със схващането си за Закона. Със склуптурите, литературата, архитектурата. Зданията и амфитеатрите, акведуктите, мостовете, пътищата. Зад нашата цивилизация  се намира и един революционер на име Христос, загинал на кръста, който ни научи за идеите за любов и справедливост ( и ако ние не сме схванали поуките живи-здрави!) И Църквата, която прави сте даде Инквизицията. Която измъчва и изгаря хиляди пъти на кладата, прави сте. Която с векове потиска, която с векове принуждава да се ваят и ресуват само Христоси и Богородици, която почти уби Галилео Галилей. Унижи го, запуши му устата. Но допринесе неимоверно за историята на Мисълта, нали така? Зад нашата цивилизация е и Възраждането. Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, музиката на Бах, Моцарт и Бетовен. Та чак до Росини, Доницети Верди & co. Онази музика без която не умеем да живеем и която в тяхната култура ( или предполагаема култура) е забранена. Тежко ти, ако си свирукаш някоя песничка или татаникаш хора от “Набуко”. Накрая имаме и науката, за бога! Наука, която разбра много болести и сега ги лекува. Аз съм все още жива благодарение на нашата наука, не онази на Мохамед. Наука, която промени лицето на планетата благодарение на електричеството, радиото, телефона, телевизията. Впрочем вярно ли е, че лицемерите от левицата не искат да признаят това, което току-що казах? Боже, ама че идиоти! Никога няма да се променят!

 

 

 

А сега ето неизбежния въпрос: какво стои зад онази, другата култура ? де да знам! Колкото и да търся не откривам там друго, освен Мохамед с неговия Коран и Авероес с научните му заслуги ( коментарите на Аристотел и др.) Арафат открива и числата и математиката. Отново с крясъци и пръски слюнка, през 1972 г. той ми каза, че неговата култура превъзхожда моята многократно, защото неговите деди са измислили числата и математиката. Но Арафат е късопаметен.  Неговите деди не са измислили числата и математиката. Измислили са как се записват числата, които и ние, неверниците, ползваме, а математиката се е зародила почти едновременно във всички древни цивилизации. В месопотамия, в Гърция, в Индия, в Китай, в Египет, сред Маите…вашите деди, многоуважаеми господин Арафат, не са ни оставили нищо повече от някоя и друга красив джамия и една книга, с коята от 1400 години ми късат нервите много повече, отколкото християните с Библията и евреите с Петокнижието.

следва

 

 




Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: realistka
Категория: Политика
Прочетен: 216461
Постинги: 41
Коментари: 190
Гласове: 891
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол