А сега да видим достоинствата, скоито блести въпросният Коран. Достоинство ли? Откак синовете на Аллаха почти разрушиха Ню Йорк, експертите по исляма не спират да словославят мохамед – обясняват че коранът проповядвал мир, братство и справедливост. Ами фереджето или по-скоро булото, което покрива лицата на мюсюлманките, тъй че ако искаш да хвърлиш поглед на своя ближен, нещастниците трябва да се взират през гъстата мрежа пред очите си? А полигамията и принципът, че жените струват по-малко от камилите, не трябва да ходят на доктор, да се снимат и т..? как се обяснява възбраната над алкохола и смъртното наказание за пиещите? И това го има в Корана. И май не изглежда толкова справедливо, братско, миролюбиво. Ето, значи, моят отговор на твоя въпрос за Конфликта-между-двете-Култури. На света има място за всички, мисля. У дома си всички правят това, което си щат. И ако в някои страни жените са толкова глупави да приемат фереджето или по-скоро булото, толкова по-зле за тях. Ако са толкова изветрели, че приемат да не ходят на училище, на доктор, да се снимат и пр. Толкова па-зле за тях. Ако са такива патки да се оженят за някакъв задник, който иска четири жени, толкова по-зле за тях. Ако техните мъже са толкова тъповати, че да не пият бира и вино, също. Не съм аз тази, която ще им пречи. Само това липсваше. Мен са ме възпитали с идеята за свободата, а мама казваше: “Светът е хубав, защото е разнообразен.” Но ако претендират да наложат същите неща на мен, в моя дом…А претендират. Усама Бин Ладен твърди, че цялата планета Земя трябва да стане мюсюлманска, че трябва да бъдем обърнати в Ислама, че с добро или лошо щял да ни обърне, че за тази цел ни избива и ще продължи да ни избива. И това няма как да ни хареса. Не! Трябва да ни изпълни с огромно желание да обърнем  играта и да убием него. Но проблемът не се решава и не се изчерпва със смъртта на Усама Бин Ладен. Защото Усама Бин Ладеновците са вече десетки хиляди и не само в Афганистан или в другите арабски страни. Има ги навсякъде, а най-настървените са тъкмо на Запад. В нашите градове, по нашите улици, в нашите университети, в ганглиите на технологията. Кръстоносният поход е потеглил отдавна. И работи като швейцарски часовник, поддържан от един фанатизъм и една коварност, сравними само с фанатизма и коварността на Торквемада, когато бил начело на Инквизицията. Да се общува с тях е невъзможно. Немислимо е и да се беседва. Извинителното, толерантното или доверчивото отношение спрямо тях пък е самоубийствено. И онези, които вярват в противното, се самозаблуждават. Казва ти го човек, който този тип фанатизъм го познава доста добре от Иран, Пакистан, Бангладеж, саудитска Арабия, Кувейт, Либия, Йордания, Ливан и от собствения си дом. Тоест – от Италия. Познава го дори и посредством пошли, дори гротескни епизоди е получавал смразяващи потвърждения за съществуването му. Никога няма да забравя какво ми се случи в иранското посолство в Рим, когато поисках виза, за да отида в Техеран и да интервюирам Хомейни. Бях с червен лак на ноктите. За тях – белег за безнравственост. Държаха се с мен, сякаш съм проститутка, която трябва да бъде изгорена на клада. Заповядаха ми светкавично да махна червеното. И ако не бях им казала, даже креснала какво ми се щеше аз да им махна, да им откъсна…няма да забравя и това, което ми се случи в Ком, свещения град на Хомейни, където, бидейки жена, не бях приета в нито един хотел. За да интервюирам Хомейни трябваше да нахлузя фередже, а за да нахлузя фередже трябваше да си сваля дънките, а за да си сваля дънките, трябваше да се скрия някъде, въпреки че можеше да го направя и в колата, с която пристигнах в Техеран. Но преводачът ми попречи. “Вие сте луда! Вие сте луда! За подобно нещо в Ком разстрелват!” Предпочете да ме заведе в бившия царски дворец, където един милозлив пазач ни пусна, предостави ни бившата тронна зала. Чувствах се като Дева Мария, която, за да роди Исус, търси подслон заедно с Йосиф в затопления от магарето и вола обор. Но Коранът  забранява на неженени мъж и жена да се затварят сами, уви, и изведнъж вратата се отвори. Моллата, отговорник по Контрола на нравствеността влетя с вик срамота-срамота, грях.грях и оттам нататък разстрела имаше само една алтернатива: женитбата. Да подпишем краткосрочния брачен договор ( за четири месеца) , който моллата развяваше под носовете. Бедата беше, че преводачът вече имаше испанка за жена, някоя си Консуело, която и дума не даваше да се издума за полигамия, а пък аз не желаех за никого да се омъжвам. Още по-малко за иранец с жена испанка, която дума не дава да се издума за полигамия. В същото време не исках да си умра застреляна, тоест да пропусна интервюто с Хомейни. Над такава дилема си блъсках главата тогава и…

Сигурно ти е смешно. Мислиш, че разправям вицове. Е, в такъв случай няма да ти разправям продължението на тази история. За да те разплача, ще ти разкажа една друга, за дванайсетте нечистиви младежи, които след края на войната в Бангладеж видях да екзекутират в Дака. Екзекутираха ги на стадиона, с пушечни истрели в гърдите или в корема и в присъствието на двайсет хиляди вярващи, които аплодираха от трибуните в името на Господа. Стадионът кантеше “Аллах акбар! Аллах акбар!

Знам, знам: в Колизеума древните римляни, същите тези древни римляни, с които моята култура трябва да се гордее, се забавлявали да гледат как християните стават храна на лъвовете. Знам, знам: във всички европейски страни християните, същите тези християни, на които въпреки атеизма си признавам заслугата към историята на Мисълта, се забавлявали да гледат как горят еретици. Но оттогава е минало доста време, станали сме мъничко по-цивилизовани, така че и синовете на Аллаха трябваше да са разбрали, че някои неща не бива. След дванйсетте нечистиви младежи бе убито и едно дете, което, за да спаси осъдения си на смърт брат, се нахвърли върхе палачите. Смазаха му главата с военните си ботуши. И ако не вярваш – хубаво: препрочети моята хроника, или хрониките на френските или немски журналисти, които потресени като мен, бяха там. След финала на кланицата, двайсетте хиляди вярващи (сред тях и много жени) напуснаха трибуните и слязоха долу. Стройно, тържествено. Бавно образуваха върволица и, все в името на Господа, минаха по труповете. С все същия тътен: Аллах акбар, Аллах акбар. Сринаха ги като двете кули в Ню Йорк. Направиха ги на кървав килим от смачкани коси. О, бих могла да продължавам до безкрай . да ти кажа никога неизричани неща, неща от които ти се изправят косите. За вдетинения Хомейни, например, който след интервюто свика банкет в Ком, за да заяви, че съм го обвинила, защото реже гърдите на жените. От въпросния банкет бе извлечен видиоматериал, който с месеци беше предаван по телевизията от Техеран, тъй чи, когато на следващата година кацнах там, бях моментално арестувана след слизането си от самолета. Работата ми беше спукана, знаеш ли, почти спукана. Беше точно периодът на американските заложници. …бих могла да ти разкажа и за Муджибур Рахман, който, пак в Дака, бе заповядал на партизаните си да ме очистят , защото съм опасна европейка, но за щастие, с риск за собствения си живот, един английски полковник ме спаси. Или за палестинеца на име Хабаш, който двайсет минути ме държа с насочена към главата картечница. Боже, какви хора!

            Единствените, с които въобще съм имала цивилизовани отношения, остават горкият Али Бхуто, министър-председателя на Пакистан, загинал на бесилката, заради тесните си контакти със Запада, както и чудесният крал на Йордания – Хюсеин. Но те двамата бяха мюсюлмани, колкото аз – католичка. Все едно искам да завърша мисълта си. Завършек, който няма да хареса на мнозина, тъй като да защитаваш собствената си култура в Италия взе да се превръща в смъртен грях. И тъй като притеснени от неточната дума “расист”, всички са млъкнали като пукели.

Аз не ходя да опвам палатки в Мека. Не ходя да пея “Отче наш” и “Аве Мария”  на гроба на Мохамед. Аз не ходя да пикая по мраморите на техните джамии, не ходя да сера под техните минарета. Когато се намирам в техните страни, не забравям че съм гостенка и чужденка. Внимавам да не ги обидя с дрехи, жестове или поведение , които за нас са нормални, но за тях -–недопустими. Държа се с тях с необходимото уважение, с необходимата любезност, извинявам се, когато поради разсеяност или невежество наруша някое от техните правила или суеверия. И отправям към теб този вик на болка и възмущение, докато пред очите ми още стоят картини, които не са задължително свързани с апокалиптичните сцени, с които започнах. Една от тях е символичната за мен картина (символична, затова и вбесяваща) на голямата палатка, с която преди едно лято сомалийските мюсюлмани три последователни месеца загрозяваха и осираха, и оскърбяваха катедралния площад във Флоренция. Моят град. Палатка, вдигната за да кори, осъжда и обижда италианското правителство, което ги подслонява, но не им дава необходимите за шляйкане из Европа бумаги и не им позволява да доведат в Италия ордите си от свои роднини. Майки, татковци, братя, сестри, лели, чичовци, братовчеди, бременни снахи, и роднини на роднините. Палатка, разположена до красивия дворец на Архиепископството, върху чийто тротоар държаха обувките или чехлите, които в техните страни нареждат пред джамиите. И до обувките или чехлите – празните бутилки от водата, с която си мият краката преди молитва.  Палатка, вдигната срещу катедралата с купола на Брунелески, а отстрани Баптистерият със златните врати на Гиберти. Палатка, подредена като примитивно жилище: столове, масички, сгъваеми, дюшеци за спане и чукане, котлончета за готвене на храна и умирисване на площада с пушек и воня. И снабдена с електвичество. Палатка, която благодарение на един касетофон направо проглушаваше вярващите и задушаваше звъна на камбаните с наглия глас на мюзеина. Отгоре на всичко – жълтите ивици урина, кощунствено протекли по мрамора на Баптистерия. ( По дяволите! Дълга им е струята на тези синове на Аллаха! Как успяха да уцелят мишена зад предпазна решетка, тоест на почти два метра от пикочоотделителната им система?) И освен жълтите ивици урина – вонята на лайна, която спираше дъха пред Сан Салваторе ал Весково, прелестния римски храм от хилядната година, на гърба на катедралния площад, превърнат от синовете на Аллаха в кенеф. Знаеш добре. Знаеш добре, защото аз ти се обадих тогава и те помолих да говориш за това в “Кориере”, помниш ли? Обадих се и на кмета, който, вярно е, любезно ме посети вкъщи. Изслуша ме, съгласи се с мен. Но не махна палатката.

Обадих се на министъра на вътрешните работи, флорентинец. Той също ме изслуша . Съгласи се с мен. Но и пръст не помръдна да махне палатката и скоро угоди на синовете на Аллаха, които припикаваха Баптистерия и осираха Сан Салваторе ал Весково.  ( Доколкото ми е известно, татковците и майките , братята и сестрите, лелите и чичовците, братовчедите и бременните снахи сега са там, където искаха да бъдат. А именно във Флоренция и другите европейски страни.) Тогава смених начина на действие. Повиках един симпатичен полицай, ръководител на отдел “Сигурност” и му казах: “Драги, аз не съм политик. Ако до утре не вдигнете шибаната палатка, аз ще я подпаля. Заклевам се в честта си, че ще я подпаля и цял полк карабинери няма да ми попречи, затова искам да ме арестувате. Да ме отведете в затвора с белезници. Така ще вляза във всички вестници. “ Е, тъй като беше по-умен от другите, той я махна в рамките на няколко часа. На мястото на палатката остана само едно безкрайно и гнусно петно мръсотия. Но това се оказа Пирова победа. Защото не повлия изобщо за прекратяване на другите поразии, които от години раняват и унищожават едновремешната столица на изкуството, културата и красотата, не отказа изобщо другите свръхнахални гости на града – албанците, суданците, бенгалците, тунизийците, алжирците, пакистанците, нигерийците, които с такъв плам допринасят за търговията с дрога и проститутки, явно позволена от Корана. Е, да : всички са си където бяха и преди моят полицай да разкара палатката. На площада пред Уфици, под камбанарията на Джото. Пред галерията Орканя, около галериите Порчелино. Срещу националната библиотека, на входа на музеите. По Понте Векио, където от време на време се ръгат с ножове или участват в престрелки. По улиците около Арно, където пожелаха и успяха да си уредят Общината да ги финансира (тъй точно, да ги финансира). По площада на църквата Сан Лоренцо, където се напиват с вино, бира и концентрати, гадните лицемери, и където говорят мръсотии на жените.  (Миналото лято на същия площад, дори на мен, вече стара госпожа, ми подметнаха нещо. То се знае, после им се увидя. Оооо, как им се увидя! Единият още си реве над гениталиите. ) По историческите улици, където лагеруват под претекст, че продават стоката си. Под “стока”, разбирай чанти и куфари, копирани от защитените с патент модели, тоест ментета, фотографски увеличения, моливи, африкански статуетки, които невежите туристи вземат за склуптури на Бернини, прахчета за шмъркате…(”Je connais mes droits, знам си правата ми изсъска на Понте Векио един, когото бях видяла да продава прахчета за шмъркане… )Тежко му и горко на гражданина, който протестира, тежко му и горко, ако му отвърне тези-права-ходи-да-си-ги-упражняваш-вкъщи. “Расист!расист!” тежко му и горко на регулировчика, който дръзва да се приближи:” Господин син на Аллаха, ваше Превъзходителство, бихте ли могли да се преместите с няколко сантиметра и да освободите място на хората да минават?” Ще го изядат с парцалките. Ще го нападнат с нож. Или най-малко ще го напсуват на майка и на дъщеря. “Расист!расист!” И народът търпи примирен. Не реагира дори, ако му креснеш това, което татко викаше по време на фашизма: “Не ви ли пука за достоинството ви? Малко честолюбие нямате ли, добичета?” И в други градове се случва, зная. В Торино, например. Същият торино, който роди Италия, и който вече не прилича дори на италиански град. А на Алжир, Дака, Найроби, Дамаск, Бейрут. Във венеция. Онази Венеция, в която гълабите на площада Сан Марко бяха изместени от килимчета със "стоки" и в която дори Отело би се чувствал не на място. В Генуа. Онази Генуа, където великолепните дворци, взели ума на Рубенс, са станали техни пленници и креят като изнасилени красиви жени. В Рим. Онзи Рим, където циничната политика на всякакви лъжи и всякакви цветове ги ухажва с надеждата да се сдобие с бъдещия им вот и където ги покровителства самият Папа. Сега аз съм тази, която не проумява. Вместо “синове на Аллаха” в Италия ги наричат “чуждестранни работници”. Или “необходима работна ръка”. Що се отнася до това, че някои от тях работят, нямам никакви съмнения. Италианците станаха едни такива изнеженки. Ходят да си почиват на Сейшелските острови. Идват в Ню Йорк да си пазаруват чаршафи в Блумингдейлс. Срамуват се да са общи работници и селяни и вече нямат нищо общо с пролетариата. Но, онези за които говоря, що за работници са? Какво работят? По  какъв начин задоволяват нуждата от работна ръка, която бившият  италиански пролетариат вече не осигурява? Като лагеруват в града под претекста на стоката за продан? Като се шляят и обезобразяват нашите монументи? Като се молят по пет пъти на ден? Пък и има още нещо, което не разбирам. Ако наистина са толкова бедни, кой им дава парите за пътуването в корабили гумена лодка, с които идват в Италия? Кой им осигурява десетте милиона на глава (минимум 10 милиона!) , необходими за купуването на билета? Да не би пък да е Усама Бин Ладен , с цел начала на завоевание, което не е само завоевание на души, но и на територии? Хубаво, дори и да не им ги дава той, работата ми мирише на гнило. Дори и наште гости да са абсолютно невинни, дори и сред тях да няма никой, който да иска да разруши наклонената кула или кулата на Джото, никой, който да иска да ми нахлузи яшмака, никой, който да иска да ме изгори на кладата на една нова Инквизиция, тяхното присъствие ме обезпокоява. Кара ме да се чувствам неудобно. Бъркат онези, които приемат подобни неща несериозно или оптимистично. Бъркат най-вече онези, които сравняват миграционната вълна, която се стовари върху Италия и Европа, с миграционната вълна, която заля Америка към края на XIX и началото на XX век. Миграционната вълна в Америка не беше нелегална, нито пък се дължеше на наглостта на съставляващите я. Самите американци я желаеха и поощряваха. При това с нарочно решение на Конгреса. “Заповядайте, имаме нужда от вас. Ако дойдете ще ви подарим по едно хубаво парче земя!”

Доколкото ми е известно в Италия парламентът никога не е вземал решение да кани или приобщава нашите гости да напуснат страните си.

Те дойдоха при нас по собствена инициатива , с проклетите си надуваеми лодки и напук на бреговата охрана, която се опитваше да ги върне обратно. Тук не става въпрос толкова за емиграция, колкото за нашествие, проведено по нелегален начин. Нелегалност, която смущава, защото не е мека и изпълнена с тъга, а арогантна и защитена от цинизма на политиците, които си затварят едното око за нея. Или и двете. Аз никога няма да забравя миналогодишните сбирки по италианските площади на нелегално пребиваващите, които искаха да се сдобият с позволителни за престой. Разкривените им, зли лица. Вдигнатите им, заплашителни юмруци. Яростните им гласове, които ме връщаха в оня Техеран на Хомейни. Няма никога да ги забравя, защото се чувствах обидена от тяхната наглост в моя дом, защото се чувствах подиграна от министрите, които ни казваха:” Бихме искали да ги репатрираме, но не знаем къде се крият”. Смотаняци! Те бяха с хиляди по онези площади и въобще не се криеха. За да ги репатрирате щеше да е достатъчно да ги подредите в редичка и да ги откарате в някое пристанище или летище. Америка е континент. И през втората половина на XIX век този континент е почти безлюден. Е, Италия не е континент, а много малка и далеч не безлюдна страна. Америка е твърде млада държава. Италия – обратно – е много стара. Нейната история е от поне три хиляди години. Така че нейната културна идентичност е ясно изявена и – няма какво да се заблуждаваме – не може да се абстрахира от една религия, която се нарича християнска, и от една църква, която се нарича католическа. Хората като мен си казват:аз-с-католическата-църква-нямам-взимане-даване. Обаче, имам, уви, имам. Ща не ща. А и как иначе? Родена съм в пейзаж с църкви, манастири, Христоси, Богородици, Светци. Първата музика, която съм чула при идването си на този свят, е била музиката на камбаните. Камбаните на Санта Мария дел Фиоре, заглушени във времената на Палатката от наглия глас на мюезина. В тази музика, в този пейзаж именно съм израсла. Тъкмо посредством тази музика и този пейзаж научих какво е архитектурата, какво е склуптурата, какво е живопистта, какво е изкуството. Тъкмо благодарение на тази църква (от която по-късно се отказах) започнах да се питам какво е Доброто, какво – Злото и за бога…Ето виждаш ли? Пак написах “за бога..” При цялото ми безверие, при целия ми атеизъм съм така пропита с католическа култура, че тя дори е станала част от изразните ми средства. Божичко, Господи, слава богу, за бога, Исусе Христе, Боже мой, бога ми, дево Марийо тук, Христосе там. Тези думи ми идват така спонтанно, че даже не си давам сметка, че ги произнасям или пиша.  Искаш ли да ти кажа цялата истина?  Въпреки че не мога да простя никога на католическата вяра безчинствата, които стоварва  на плещите ми от векове, въпреки че хич не се разбирам със свещениците и за нищо не са ми притрябвали техните молитви, музиката на камбаните много ми харесва. Гали сърцето ми. Харесват ми изписаните и изваяни Христоси, Богородици и Светци. Обожавам иконите. Харесват ми манастирите. Дават ми усещане за омиротворение, понякога завиждам на хората в тях. Пък да си кажем правичката – нашите катедрали са по-хубави от джамиите и синагогите Нали така? По-хубави са и от протестантските църкви. Виж, гробището, където е погребано моето семейство е протестантско. Събира мъртви от всички религии, но е протестантско. Имам и една прабаба – валденска. И пралеля – евангелистка. Прабаба си, валденската, не я познавах. Но пралеля си, евангелистката, да. Когато бях малка винаги ме водеше на служба в свойта църква на улица “Бенчи” във Флоренция и…господи, колко скучаех! Чувствах се толкова самотна сред вярващите наоколо, които пееха псалми и туйто, със свещеника, който не беше свещеник и четеше библията и туйто, в църквата , която не ми приличаше на църква и която освен малкия амвон имаше голямо разпятие и туйто. Без ангели, без Богородици, без тамян…Липсваше ми дори вонята на тамяна и ми се искаше да съм в съседната базилика Санта Кроче, където тези неща ги имаше. Нещата, с които бях свикнала. И мисля, че повечето италианци биха споделили същото усещане. На мен ми го сподели Берлингуер. Боже мили! (Ето пак) това, което ти казвам, е, че ние, италианците, не сме в условията на американците – мозайка от етнически и религиозни групи, мешавица от хиляди култури, едновременно отворени за всякакво нашествие и готови да го отблъснат. Това, което ти казвам, е , че именно защото е определена от векове и много изявена, нашата културна идентичност не може да понесе миграционната вълна, съдържаща хора, които по един или друг начин искат да променят нашата система  на живот. Нашите ценности. Това, което ти казвам, е, че у нас няма място за мюзеини, минарета, лъжевъздържатели, за тяхното шибано Средновековие, за шибаните им фереджета. А и да имаше, не бих им го отстъпила. Защото това ще означава да отхвърля Данте Алигиери., Леонардо да Винчи, Микенанджело, Рафаело, Възраждането, Рисорджименто, свободата, която за добро или за зло сме си онвоювали, нашата Родина . 

            Аз съм италианка. Грешат глупаците, които вече ме смятат  за американка. Аз американска гражданство никога не съм искала. Преди години един американски посланик ми го предложи по Celebrity Status, но след като му благодарих, отговорих: “Сър, аз съм много тясно свързана с Америка. Обичам я и ми е симпатична. Харесвам, когато пристигам в Ню Йорк и подавам паспорта си със сертификата за жителство, митничарят да ми казва със широка усмивка:Welcome home! Жестът ми се струва толкова щедър и обичлив. А и ми припомня, че Америка е винаги Refugium Peccatorum за безродните. “Но аз вече си имам родина, сър. Моята родина е Италия, моята майчица. Сър, аз обичам Италия…”  Отговорих му и че моят език е италианският, че пиша на италиански, че на английски превеждам мисълта си и нищо повече.В същия дух, в който превеждам мисълта си на френски, тоест – чувствайки чужд езика. А после му отговорих, че когато слушам химна на Мамели се разчувствам. Че като чуя това:”Братя италианци, Италия е будна парапам-парапам-парапам, ми се свива гърлото. Дори пропускам да забележа, че химнът е грозноватичък. Всъщност гърлото ми се свива и при вида на развяно бяло-червено-зелено знаме.

Естествено, изключвам стадионните хулигани. Измирали сме за това знаме, за бога! Бесени, разстрелвани, обезглавявани. С този трибагреник се преборихме с Рисорджименто, пробуждането. И минахме през обединението на Италия, и войната в Карсо и Съпротивата. За този трибагреник моят прапрапрадядо по майчина линия Джобата се е бил при Куртатоне и Монтанара, и е бил чудовищно обезобразен от австрийски снаряд. За същия трибагреник моите чичовци по бащина линия са претърпели всякакви лишения в окопите на Карсо. За този трибагреник баща ми бе арестуван и измъчван във вила Тристе от нацифашистите. За този трибагреник цялото ми семейство участва в Съпротивата, аз в това чидло. В редиците на Справедливост и свобода, с боен прякор Емилия. Бях на четиринадесет години. Когато на следващата година се уволних от Италианската армия, корпус Доброволци за свободата, се чувствах толкова горда. Боже господи! Аз бях италиански войник! Разбира се, моята родина, моята Италия не е днешната Италия. Разглезената, хитруващата, вулгарна Италия, на италианците, които мислят само как да се пенсионират преди петдесетата си година и се въодушевяват само по повод отпуска в чужбина и футболни мачове. Лошата, тъпа, страхлива Италия на дребните хиени, които, само и само да стиснат ръката на някоя холивудска звеза, биха продали дъщеря си в бейрутски публичен дом, но ако камикадзетата на Усама Бин Ладен направят хиляди нюйоркчани на планина от пепел , която прилича на мляна кафе, се кискат доволно хок-им-е на американците-хак-им-е. Жалката, бъзлива, бездушна Италия с високомерните и неспособни партии, които нито умеят да печелят, нито да губят, но знаят как да залепят тлъстите дирници на своите представителина кресленцето на депутат или министър, или кмет. Все още Мусолиниева Италия с черни и червени фашисти, които те карат да си припомняш репликата на Енио Флайано:”В Италия фашистите се делят на две категории: фашисти и антифашисти”V Не и Италия на магистратите и политиците, които без идея от граматика проповядват от телевизионните екрани с чудовищни синтактически грешки. (Не се казва “Мислиме, че”, простаци! Казва се:”Мислим, че”) не и Италия на младежите, които при такива учители, тънат в най-възмутително невежество, в сърцераздирателна повърхностност, във вакуум. Дотам, че към синтактическите грешки добавят правописни и ако ги попиташ, кой е бил мацини, те гледат с угаснали зеници и виснал език. Нищо не умеят или най-много да умеят да играят удобна роля на кандидат-терористи по мирно, демократично време, да развяват черни знамена, да си крият лицето под чорап, малките глупачета. Некадърниците. Нито пък Италия на жабешкия хор, който след прочитането на тези записки ще ме мрази, защото съм написала истината. Между две порции спагети ще ме прокълнат. Не! Не! Моята Италия е една идеална Италия! Онази Италия, за която си мечтаех като момиче. Една сериозна, интелигентна, достойна, смела Италия, заслужаваща уважение. Тя, една Италия, която съществува дори да й се запушва устата, дори да бъде подигравана или обиждана, тежко и горко на онзи който ми я закачи. Тежко на онзи, който ми я краде, тежко му на който ми я завладее. Защото дали ще я завладеят французите на наполеон, австрийците на Франц Йосиф , немците на Хитлер или аверите на Усама Бин ладен, за мен е все едно. Дали ще я завземат с топове или надуваеми лодки, също.

            Тук ти казвам довиждане, драги ми Феручо, и те предупреждавам: нищо повече не ме питай. По-малко от всякога ми се участва в препирни и пустословни полемики. Казах, каквото имах да казвам. Чистата съвест и възрастта ми го направиха възможно. А сега трябва да продължа да работя, не желая да бъда обезпокоявана. Точка.

 Край