Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.06.2009 00:06 - Голяма елегия от Йосиф Бродски
Автор: realistka Категория: Политика   
Прочетен: 6398 Коментари: 3 Гласове:
2

Последна промяна: 04.06.2009 00:13


Голяма елегия – на Джон Дън
Йосиф Бродски


За кого бие камбаната
Джон Дън
Медитация 17
„Проповеди за неочаквани ситуации”

Никой не е остров
сам по себе си;
всеки част е от материк,
част от цялото.
Ако морето откъсне буца пръст и я отнесе,
не би било в ущърб за Европа,
дори да би било цял полуостров
или имение на твой приятел,
или твойто собствено дори.
Смъртта на всеки къса част от мен,
защото съм част от човечеството;
и тъй като не ми е писано да знам
за кого бие камбаната;
тя бие за всеки един от нас


Джон Дън заспа, и всичко сън обзе –
картините, стените, пода, скрина,
завесите, раждивото резе,
леглото, масата, свещта, килима.
Заспа леглото, медният леген,
светилникът, кристалът, порцелана,
стъклото, хлябът, ножът изтънен,
вратите, стапалата. Нощ настана.
Нощ: по ъглите и в очите, и в речта,
всред папките, разхвърляните вещи,
в дървата, и в машата, в пепелта,
в камината...Бе нощ във всяко нещо,
Сред сенките, в елека окъсял,
в кревата, в облегалката и в пеша,
в разпятието и в чаршафа бял,
в метлата до вратата. Всичко спеше.
Заспа прозорецът. Заспа снегът
И скатът бял на покривът далечен.
Промъкна се сънят във всеки кът
в квартала, от прозореца разсечен.
Спят арки, зидове и перила,
лехи с цветя, павета и решетки.
Не блесва лъч, не скръцват колела...
Халки, огради, орнаменти, клетки,
Врати вериги, панти, дръжки спят,
Резета, ключове в ключалки тъмни;
ни шум, ни звук, ни мишки шумолят.
Снегът поскръцва. Всичко спи. Ще съмне –
след време. Спят затвори. Кули спят,
везни на рибния тезгях. Прасета,
спят котките, ушите им стърчат.
Спят къщите. Спят вързаните псета.
Спят мишки, хора. Лондон – в сън тупти.
Спи шхуната, а кишата пенлива
Под бордовете й на сън сумти,
И със сънливото небе се слива.
Заспа брегът скалист и варовит.
Джон Дън заспа, а с него и вълните.
Спи Островът в единен сън завит.
Градинките залостени, елите.
И габърите с кленовете спят.
Спят ручеи по склонове, пътеки.
Полегна мечката, заспа вълкът.
Затрупа сняг хралупите навеки.
Не пеят птици всред простора бял.
Не грачат гарги, сова не се вяства.
Английският простор е занемял.
Претичва мишка. И звезда проблясва.
Спи всичко. В гробовете си добре
спят мъртъвци. Спокойно. А в леглата –
сред нощниците си като в море –
спят живите, прегърнати от самотата.
Гори, реки. Заспало всичко бе.
И звяр и птици – цялата природа.
И пада сняг от нощното небе.
Но спят и таму високо в небосвода.
Спят ангели. Забравен е светът
Сведците спят и нямат срам в съня си.
И Пъкълът, и Раят чуден спят.
И всеки в този час е във дома си.
Спи Бог. Чужд свят - и по-чужд не би могло.
Не чуваш, погледът не разпознава.
Спи дяволът. Спи в него всяко зло
върху снега, в английската морава.
Ездачи спят. Архангелът с тръба.
Коне на сън се люшкат в ритъм плавен.
И херувими, сгушени в тълпа,
Под купола на църквата на Павел.
Джон Дън заспа. Заспа и всеки стих.
И римите – и силните и слабите.
Къде са те? Лежат в съня си тих.
Порокът и грехът си спят в силабите.
И всеки стих на брата си шепти
И търси място, близост и роднинство.
Но е далеч от райските врати –
Тъй беден, плътен, чист и слят в единство.
Спят строфите. Спящ ямбът строго бди.
Хореят спи, но като страж застава.
Спят в тях на Аста тъмните води.
Спи още нещо в тях и то е...слава.
Беди, страдания почиват в сън.
Порокът спи. Добро със зло се слива.
Пропоците сънуват, а навън
снегът пространството докрай покрива.
Спят всички. Купчини от книги в прах.
Реки от думи в ледено забвение.
Спят речите и истината в тях.
Едва подрънкват брънки от съмнение.
Спят в сън дълбок: светци и дявол. Бог.
Слугите им. Приятели. Децата.
И шумолят снежинките възбог –
единствените звуци на земята.
Но чуй! Чуй там в студените тъми,
шепти в страха си някой там и плаче.
Там някой сам сред зимата стои
и плаче.Има някой в здрача мрачен.
Тъй тънък е гласът. Досущ игла,
но без конец...самотно над земята
се носи през снега. Сред студ, мъгла...
Съшива утрото с нощта...В далечината!
„Кой плаче? Ти ли плачеш, ангел мой,
и чакаш любовта ми като лято?
В снега вървиш...напът за вкъщи. Кой
си ти?” – но няма отговор в тъмата.
„Нима сте вие, херувими? От тъга
звукът напомня вашето ридание.
От свода спящ на църквата кога
си тръгнахте? Кажете ми?” – мълчание.
„Кажи ми, Павле? Вярно, твоят глас
е огрубял от строга реч, но питам,
нима стоиш – сломен и беловлас –
и плачеш там?” – не, нищо не долита.
„Или ръката скрила взор по сдрач,
с която Господ тук ни е орисал?
Възвишен ми се струва този плач –
прости ми, Боже, мойта дръзка мисъл”.
Мълчание. – „Тръбата ли ечи
на Гаврил и някой силно лае?
Единствен аз отворил съм очи,
и конници конете си седлаят.
Спи всичко. В плен студен на мрак нечут.
Препускат хрътките от небесата.
Кажи ми, Гаавриле, в нощен студ
нима ридаеш сам-самин с тръбата?”

„Не, аз съм твоята душа, Джон Дън,
Сама скърбя из висините нови
за всички чувства, мисли – с труд, без сън –
създадени от мен като окови.
Но ти летеше с тези букаи
сред срасти, грехове и все нагоре.
Над покриви, в народа вгледан и
летеше като птица сред простора.
Видя морета, хоризонта нов.
И Ада – в себе си, след туй – реално,
видя и Рая светъл във обков
от страст – изгаряща и тъй печална.
Видя, че остров е животът твой
сред Океанска шир – позната, пуста:
навсякъде тъма, тъма и вой.
Ти Бога облетя, назад препусна.
Но тез вериги пречат да летиш.
Какъв е този свят – защо ли наш е?
Реки, едва стотина кули – виж!
И този страшен съд не е тъй страшен.
И климатът е равен в таз страна.
Оттам е всичко – сън в кошмар прелива.
Оттам е Господ – мека светлина
в прозореца далечен, в нощ мъглива.
Полета, но без плуг и без брана.
Тук век не се оре, не се бранува.
Вековен лес стои като стена
и дъжд из буйните треви танцува.
Дори дървосекач да се провре,
в леса, подгонил крантата впрегатна,
той огън от дървото ще съзре
далече в долината необятна.
Далече там. А тук е девствен край,
Ще плъзне взор по покривите сбрани.
Съвсем е светло. Не долита лай.
И неми спят църковните камбани.
Не са далеч в безкрайността. Завой –
обратно към горите телилейски.
И в миг щейна, юзди, нощта и той,
и конят клет – ще станат сън библейски.
И плача аз, и плача – няма път,
Орисана таз пустош да прегърна,
не мога да се върна там от плът,
и само след смърта ще се завърна.
Съвсем сама и – сбогом свят. В пръстта,
там в гроб студен, забравена и с мъка,
преследвайки безплодната мечта,
ще сшия с плът и нашата разлъка.
Но виж! Докато дразни те плачът –
кръжи, лети, не се топи в тъмата,
разлъката – съшива я снегът –
напред-назад игла, лети иглата.
Не аз ридая – плачеш ти, мой Джон
самотен. Спят чиниите в бюфета.
Лети снегът в спящия ти дом,
Лети през мрака от небитието.”
Спят птиците по своите гнезда.
Спи той и всички блрянове, копнежи
е поверил на своята звезда,
която скрита спи зад облак снежен.
Досущ е птица. Чиста е душата,
а светските пътеки – грях покрил ги,
но по-естествени са от гнездата
на враните – над пустите хранилки.
Ще съмне, ще разпери той крила.
Сега – лежи под покривало бяло,
и ще съшива снежната игла
в съня душата му със спящо тяло.
Спи всичко. Незавършени стоят
два стиха – зъбят щърбаво пастта си –
над светската любов – певците бдят,
но над духовната ни – бдят монаси.
Без разлика чий хромел ще въртим,
все хляб ще мели, за да ни нахрани.
Животът някак си ще споделим,
Но няма кой да сподели смъртта ни.
Тук зее дупка. Всеки тегли, къса.
Отива си, но връща се да дърпа.
И пак! И само небосводът свъсен
Понякога съдраното закърпва.
Спи, спи, Джон Дън. Заспи, не се мъчи.
Да, зеят дупки в тъканта негодна.
Но виж! Пробиват облака лъчи,
защото бди звездата пътеводна.

1963 г. Преведе от оригинала: Асен Сираков



Гласувай:
2



1. анонимен - Винаги впечатлява,
15.06.2009 08:34
когато един титан посвещава своя творба на друг гений.
Спомням си думите на Гьоте от "Фауст":

"... как някой мъдър мъж е мислил вече
и как сме стигнали така далече..."
цитирай
2. realistka - Радвам се, че се обади, Парасол!
15.06.2009 09:30
"Никой не е остров сам по себе си..."
Аз много обичам Бродски.
Даже думата "обичам" я смятам за слаба или по-скоро неточна за случая, но не мога да намеря друга, по-подходяща.
Аз не съм верующа в този, класическият, смисъл...та вместо Библията винаги имам до себе си Бродски...
Той ми помага да не губя ориентир в този сложен, и както напоследък е прието на се казва, противоречив свят...
цитирай
3. mglishev - А, чудесно!
01.06.2014 21:19
Хубаво е, че е качен текстът, елегията наистина е прекрасна.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: realistka
Категория: Политика
Прочетен: 216116
Постинги: 41
Коментари: 190
Гласове: 891
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол